Тук е Стражата. Отворете вратата. В противен случай Детритус ще я отвори. 
А когато той отваря врата, тя си остава отворена. Разбирате какво имам предвид, нали?
-------------------------------------------------------------------------------------------------------------------
Ваймс отново примига. Различни части от тялото му, усетили, 
че за известно време той не беше отговарял на обажданията им, сега звъняха да се оплакват.
Някой да знае колко е часът?
— Зън-зън-зън! — разнесе се жизнерадостен глас откъм джоба му.
— Проклятие! — извика Ваймс, но беше късно.
— Часът е — каза гласчето с такава писклива приятелска интонация, сякаш молеше да му извият врата — около… девет и нещо.
— Девет и нещо ли?
— Да! Девет и нещо. Точно около девет и нещо.
Ваймс се облещи.
— _Точно_ около девет и нещо?
Измъкна малката кутийка от джоба си и отвори капачето. Демончето го изгледа сърдито отвътре.
— Вчера _вие_ казахте, че ако, цитирам,
Не Спра Тая Работа С Осем Часа, Петдесет И Шест Минути И Шест Секунди, Ще Видя На Чука Чукалото. 
И когато аз обясних, господин Въведи-Името-Си-Тука, 
че това девалидизира моята гаранция, вие ми казахте да си взема гаранцията и да си я…
— А аз си мислех, че вече сте го загубил това нещо — отбеляза Керът.
— Ха! — възкликна Дезорганизаторът. — Така ли си мислехте! 
Аз не наричам мушването на предмет в джоба на панталоните, тъкмо когато те заминават за пералнята „загубване“!
— Стана случайно — измърмори Ваймс.
— О! О! Ами дето ме хвърлихте в хранилката на драконите — и това ли беше случайно?
Демончето помърмори още малко само на себе си, след което продължи:
— Както и да е, искате ли да знаете какви са ангажиментите ви за вечерта?
Ваймс погледна към тлеещите останки от посолството.
— Давай!
— Няма такива — отговори намусено демонът. — Не сте ме уведомил за нито един свой ангажимент.