На улицата пак имаше мечки.
Сюзън ги пренебрегна решително и дори не внимаваше дали стъпва по локви и цепнатини.
А те се тълпяха наоколо, леко озадачени и полупрозрачни, видими единствено за децата и за нея. 
Лошите новини се разпространяват светкавично. Мечките вече знаеха за ръжена. 
И се стараеха да внушат с вида си: „Ами ние похапваме само ядки и ягодки. 
Големи остри зъби ли? А, къде са? О, тези ли зъби? Ами… С тях чупим лешници. Пък и някои ягодки се бранят много свирепо…“
-------------------------------------------------------------------------------------------------------------------
— И колко чаши обърна досега, ако смея да попитам?
— Де да знам. Откъде накъде ще ги броя? — щастливо вдигна рамене старецът.
— ЕДИН МИЛИОН ОСЕМСТОТИН ХИЛЯДИ СЕДЕМСТОТИН И ШЕСТ — вметна Смърт. 
— ИЗЯДЕ ШЕСТДЕСЕТ И ОСЕМ ХИЛЯДИ ТРИСТА И ДЕВЕТНАДЕСЕТ СВИНСКИ ПАЯ. И ЕДНА РЯПА.
-------------------------------------------------------------------------------------------------------------------
— А може Дядо Прас да си е блъснал шейната някъде — предположи птицата.
— ПИСУК?
— Че защо да е нелепо? Прасетата да не са с идеалната аеродинамична форма? 
Свирепи виелици, лоша видимост, облакът пред теб изведнъж се оказва планински връх, 
а оттам се пулят насреща побъркани типове в оранжеви раса. Горкият Дядо Прас тъкмо се чуди защо се подпират на ръце, 
а краката им са усукани над главите, и… бум-тряс! 
После някой любопитен алпинист ще намери купчини свински мръвки и черната кутия на шейната.
-------------------------------------------------------------------------------------------------------------------
— Пусни го, гадна твар! — изръмжа Професорът по неопределени изследвания и пак протегна ръка да си вземе чорапа.
Гълтачът се опита едновременно да отскочи и да остане на мястото си. 
На теория това би трябвало да е неосъществимо, но в действителност го правят множество малки животни, 
ако ги свариш да ядат нещо, което обикновено не им е достъпно. Краката стъпват чевръсто, 
но шията и трескаво дъвчещите челюсти само се изпъват и се въртят около мислената ос, върху която се намира храната.
-------------------------------------------------------------------------------------------------------------------
— ПОЗВОЛЯВАМ СИ ДА ПРЕЦЕНЯ, ЧЕ СВЪРШИХМЕ ДОБРА РАБОТА.
Шейната се носеше с гръм в нощта. Под тях прелитаха замръзнали равнини.
— Хм… — подсмръкна Албърт.
— КАК БИ НАРЕКЪЛ УСЕЩАНЕТО, ЧЕ СИ СЕ СГРЯЛ ОТВЪТРЕ?
— Разклатени нерви! — отсече Албърт.
— НИМА НАИСТИНА ЗАБЕЛЯЗВАМ У ТЕБ НЕПОДХОДЯЩА ЗА ПРАЗНИКА РАЗДРАЗНИТЕЛНОСТ? НЯМА ДА СИ ПОЛУЧИШ ЗАХАРНОТО ПРАСЕНЦЕ, ДА ЗНАЕШ.
-------------------------------------------------------------------------------------------------------------------
— ТОЙ ПОТВЪРДИ ПОДОЗРЕНИЯТА МИ.
— Виждате ли каква служебна значка има на дрехите си? Емблемата доста прилича на зъб.
— НАБЛЮДАТЕЛЕН СИ.
— И откъде се е пренесъл тук този труп?
— ОТ МЯСТО, КЪДЕТО АЗ НЕ МОГА ДА ПРОНИКНА.
Албърт се обръщаше ту към тялото, ту към безизразния череп на Смърт.
— Все си мисля колко е забавно, че случайно се натъкнахме на вашата внучка…
— О, ДА.
Албърт го изгледа изпод вежди.
— Особено като си спомним огромния брой на комините и дечицата.
— НАИСТИНА.
— Всъщност беше смайващо съвпадение.
— КАКВО ЛИ НЕ СТАВА ПО СВЕТА.
— Дори бих казал, че не е за вярване.
— ЖИВОТЪТ Е ПЪЛЕН С ИЗНЕНАДИ.
— Не само животът, както виждам — поклати глава Албърт. 
— А тя направо побесня, нали? Не бих се учудил, ако започне да разпитва наляво и надясно.
— ТАКИВА СТЕ СИ ХОРАТА.
— Но Смърт на мишките ще се навърта край нея, а? Ще я наглежда, образно казано. Може и да я упъти тук-там.
— МАКАР ЧЕ Е ДРЕБОСЪК, ТОЙ Е ГОЛЯМ ХАЙМАНА.
Албърт най-сетне си призна, че не може да победи в това надлъгване. 
В края на краищата Смърт имаше идеалната физиономия за покер със сериозни залози.
— УВЕРЕН СЪМ, ЧЕ ТЯ ЩЕ СЕ ДЪРЖИ РАЗУМНО — добави господарят му.
— Да бе, типична наследствена черта — промърмори Албърт.
-------------------------------------------------------------------------------------------------------------------
Веждата се сгърчи раздразнено, когато Игор забеляза гарвана да се примъква към полупразна паничка с ядки.
— Госпожице, махнете онова оттам. Знаете правилото за витаещите спътници и домашните любимци. 
Ако при поискване не могат да се преобразят в човек, не им е мястото тук.
— За разлика от сбирщината тук имам повече мозъчни клетки, отколкото пръсти — обади се дрезгаво птицата.
— А къде живее Вайълет?
— Госпожице, никога не отговарям на такива въпроси…
— ИГОР, КЪДЕ ЖИВЕЕ ВАЙЪЛЕТ?
— Кривокраката улица, до майстора на рамки за картини — отвърна устата му без намесата на съзнанието.
-------------------------------------------------------------------------------------------------------------------
Още малко блъскане вътре, накрая капакът се повдигна. 
Подаде се ръка, която зашари по предницата на печката и напипа дръжката.
Доста си поигра с нея и пролича, че ръката принадлежи на същество, което не е свикнало да отваря каквото и да било.
— Господарю, пуснете ме да вляза — отекна жален глас през кюнеца. — Тук и статуя ще се смръзне.
Смърт застана пред вратата на колибата. През пролуката под нея нахлуваше сняг. 
Взря се нервно в дъските. Отвън потропаха, Албърт се обади от другата страна:
— Господарю, какво ви затруднява?
Смърт подаде глава през дъските.
— ИМА ЕДНИ МЕТАЛНИ НЕЩА…
— Резета, господарю. Просто ги дръпнете — обясни Албърт, пъхнал длани под мишниците си.
— АХА.
Главата се скри вътре. Албърт пристъпяше от крак на крак и гледаше как дъхът му замръзва мигновено. 
Вслушваше се в безпомощното чегъртане.
Главата на Смърт пак се показа.
— Ъ-Ъ…
— Мандалото, господарю — подсказа Албърт уморено.
— ДА, ДА, ЕЙ СЕГА.
— Сложете си палеца на него и натиснете надолу.
— ВЕДНАГА.
Главата се скри. Албърт подскачаше и чакаше.
Главата се подаде.
— Ъ-Ъ… РАЗБРАХ ДО СЛАГАНЕТО НА ПАЛЕЦА…
Албърт въздъхна.
— После натиснете и дръпнете вратата.
— ЯСНО. СХВАНАХ.
Главата изчезна. „Ох, той просто е неспособен да вникне в нещата…“ 
Вратата се отвори на тласъци и пресекулки. Смърт сияеше от гордост.