Той се надигна трескаво, успя да си оплете коленете в дръжката на метлата и пак се тръшна.
— Ъ-ъ… искате ли аз да държа метлата? — услужливо предложи Агнес.
Тя измъкна дръжката от бъркотията. Мъжът стана след два несполучливи опита.
— В Операта ли работите? — осведоми се тя.
— Да, госпожице!
— Ъ-ъ… а бихте ли могъл да ме упътите къде да отида на прослушване?
Той се озърна диво.
— Вратата към сцената! Ще ви покажа!
Избълва думите, сякаш се налагаше да ги подрежда на опашка и да ги изстреля наведнъж, преди да са се разотишли.
-------------------------------------------------------------------------------------------------------------------
Първият глас заговори по-ясно.
— Скъпа, доколкото разбирам, нямате почти никаква подготовка, нали?
— Нямам.
Самата истина, разбира се. Единствената изтъкната певица в Ланкър беше Леля Ог, 
която се отнасяше към песните като към упражнение по балистика. 
Просто прицелваш гласа си в края на куплета и го запращаш с все сила.
-------------------------------------------------------------------------------------------------------------------
Вратата към дома на Баба Вихронрав се отвори сама.
Джарги Тъкачев се подвоуми. Е, тя все пак беше вещица. Бе чувал от неколцина, че ставали и такива неща.
Тази работа не му харесваше. Не харесваше обаче и състоянието на гърба си, особено когато и гърбът не го харесваше. 
Сериозно си закъсал, когато собствените ти прешлени се сговарят против теб.
Помъкна се напред, разкривил лице, като се подпираше на двата бастуна.
Вещицата седеше на люлеещ се стол с гръб към вратата.
Джарги се поколеба.
— Влез, Джарги Тъкачев — подкани го Баба Вихронрав, — за да ти дам нещо, от което на тоя твой гръб ще му олекне.
От потрес той се изопна в цял ръст и го порази някакъв нажежен до бяло взрив в кръста.
Баба Вихронрав изви очи към тавана и въздъхна.
— Можеш ли да седнеш?
— Не, госпожо. Ама мога да се свлека по корем на стола.
-------------------------------------------------------------------------------------------------------------------
Единствено спрямо Грибо острият усет за действителността изменяше на Леля. 
За нея той си оставаше уголемена версия на пухкавото котенце, каквото беше някога. 
Всеки друг го смяташе за обсипана с белези топка от изобретателно злонравие.