Ваймс сви рамене. — Това е всичко, тогава — каза той, после се обърна. — Хвърли закона срещу него, Керът. — Добре, сър. Ваймс се усети твърде късно. Джуджетата имат проблеми с метафорите. Освен това имат много добър мерник. „Законите и Военните Порядки в Анкх и Морпорк“ уцелиха секретаря в челото. Той примижа, олюля се и отстъпи назад. ------------------------------------------------------------------------------------------------------------------- — О, не! — простена Ваймс. — Не отново! каза Ваймс. — Да. Струва ми се, че той се опитва да произведе някакъв много горещ пламък. Иска да се опълчи на големия дракон. Всеки път, когато онзи се понесе из въздуха, той просто застава и почва да вие. — И не експлодира? — Не сме забелязали. Искам да кажа, сигурен съм, че ако го беше направил, щяхме да забележим. — И просто яде безразборно? — Мъчно е да се каже със сигурност. Души всичко и яде повечето неща. Два галона газ за лампата, например. ------------------------------------------------------------------------------------------------------------------- Бяха го изпратили да купи няколко пици. Брат Пръсти беше вечното момче за поръчки. Излизаше им по-евтино. Той така и не си беше направил труда да овладее изкуството да плаща за покупките. ------------------------------------------------------------------------------------------------------------------- — Знаех си аз, че нещо не е наред. — Ваймс се поободри. — И пламъкът, и той. Нищо не може да съществува с такава горещина вътре в него. Как успяват да я понесат блатните дракони? — О, това са само химикали — отвърна Лейди Рамкин като да се оправдае. — Те просто дестилират нещо запалително от това, което са яли и запалват пламъка точно когато излиза от трахеята. Те всъщност изобщо нямат огън вътре в тях, освен ако случайно не се задавят. — И какво става тогава? — Изчегъртваш дракон от пейзажа — весело отвърна Лейди Рамкин. — Опасявам се, че не са много добре конструирани създания, това драконите. Ваймс слушаше. Те изобщо не биха оцелели, добре че техните родни блата бяха усамотени и липсваха хищници. Не че беше страхотна манджа да изядеш дракон, така или иначе — веднъж като му свалиш кожата и огромните летателни мускули, това, което оставаше, сигурно беше като да захапеш зле ръководена химическа фабрика. Нищо чудно, че драконите винаги бяха болни. Разчитаха на постоянни стомашно-чревни проблеми за доставката на гориво. По-голямата част от умствената им енергия отиваше за контролирането на обърканото им храносмилане, което можеше да дестилира даващи пламък горива от най-невероятни съставки. Те дори можеха да преподредят вътрешното си устройство за една нощ, за да се справят с трудните процеси. Живееха на един вид химично острие на бръснача през цялото време. Едно погрешно кихване и се превръщаха в география. А когато въпросът опреше до избора на места за гнездене, женските имаха здравия разум и майчинския инстинкт като на тухла. ------------------------------------------------------------------------------------------------------------------- — Натъртил сте се доста лошо и може би имате някое и друго счупено ребро — каза тя. — Ако се обърнете по корем, ще ви сложа още малко от това. — Лейди Рамкин измъкна бурканче с жълт мехлем. На лицето на Ваймс се изписа паника. Инстинктивно дръпна чаршафите до врата си. ------------------------------------------------------------------------------------------------------------------- Ваймс винаги се учудваше как Ноби се разбираше чудесно на практика с всички. Трябва, беше решил той, да има нещо общо с общия знаменател. В целия свят на математиката просто не можеше да съществува знаменател по-общ от Ноби. ------------------------------------------------------------------------------------------------------------------- На вратата се почука. — Аз съм. В приличен вид ли сте? — весело избоботи Лейди Рамкин. — Ъ-ъ… — Донесох ви нещо адски питателно. Ваймс незнайно защо си представи, че ще е супа. Беше чиния, отрупана с бекон, пържени картофи и яйца. Чу артериите си да се паникьосват само при вида й. ------------------------------------------------------------------------------------------------------------------- Усещането за болка, което се бе възползвало от безсъзнанието на Ваймс, за да офейка за една метафорична бърза цигара, се втурна обратно. Ваймс ------------------------------------------------------------------------------------------------------------------- Беше странно, наподобяващо полусфера устройство, заобиколено от каишки. — Това някакъв вид прашка ли е? — попита Керът, след като го поразгледа в учтиво мълчание. Варнеши му каза какво е. — Предница на панталон като за риболов? — рече Керът, озадачен. — Не. Това е за борбата — смутолеви Варнеши. — Трябва да я носиш непрекъснато. Предпазва ти най-важните органи, тъй де. Керът я изпробва. — Малко ми стяга, Г-н Варнеши. — Това е, защото не трябва да си я слагаш на главата, ясно ли ти е. Обясни още малко, за все по-нарастващо объркване на Керът, последвано от ужас. — Пра-прадядо ми обичаше да казва — довърши Варнеши, — че ако не била тя, днес нямало да ме има. — Какво е искал да каже с това? Варнеши отвори и затвори няколко пъти уста. — Нямам ни най-малка представа — рече омаломощено. ------------------------------------------------------------------------------------------------------------------- — Не мисля, че те имат цар там — каза Варнеши. — Само един човек, който им казва какво да правят. Царят на джуджетата прие това спокойно. Това беше като че ли 97% от дефиницията за царуване, поне що се отнасяше до него.